Поредна критика на ЕК към България. Бездействието на съда и привилегията на банките при заповедите за незабавно изпълнение

06-02-2019     0      279




На 24 януари тази година ЕК публикува официално уведомително писмо към България, касаещо неравноправните клаузи в потребителските договори. У нас тази тема от години се свърза със заповедното производство по чл. 417 ГПК и по-специално - възможността на банките да се възползват от него. Били сме свидетели дори на упреци към съдебните изпълнители, когато се коментира този въпрос, а всъщност той засяга в много по-голяма степен отношенията банка-длъжник и съда, който е сезиран. Сега, когато той е поставен официално за разглеждане от ЕК, трябва да се обърне подобаващо внимание на ролята на съда в  процеса.

Първият прочит на писмото и на коментарите по него показва критика към България, касаеща и привилегията на банките, но в голяма степен и бездействието, липсата на съществена проверка от съда. Отвъд писмото пък юристите, които работят в тази материя, са свидетели на безпрецедентна противоречива практика на съдилищата и липсата на адекватна намеса от ВКС.

Какви са констатациите на Европейската комисия?

Комисията призовава България да спазва законодателството на ЕС относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Комисията настоятелно приканва България да преразгледа своите правила за това как търговците могат да събират вземания от потребителите, така че тези правила да бъдат в съответствие с правото на ЕС относно неравноправните клаузи в потребителските договори (Директивата за неравноправните клаузи в потребителските договори, Директива 93/13/ЕИО), за да се осигури подходяща защита на потребителите в подобни случаи. Директивата защитава потребителите срещу неравноправни клаузи в договори с търговци, включително доставчици на финансови услуги. Правилата на ЕС гарантират също така, че тези неравноправни клаузи не са обвързващи за потребителите и те разполагат с ефективни средства за правна защита срещу тях при разумни условия. Съгласно съдебната практика на Съда на Европейския съюз това означава, че националните съдилища са задължени да преценят неравноправния характер на договорните условия ex officio, тоест дори ако потребителят не повдигне въпроса. До момента в България заповедите за изпълнение и заповедите за незабавно изпълнение обаче се издават без съществени проверки от съдилищата. Потребителите могат да ги оспорват само при много строги условия. По-конкретно, някои кредитори, като например банки, могат да получат заповеди за незабавно изпълнение почти автоматично, като потребителите разполагат с много ограничени възможности, за да предотвратят или да оспорят изпълнението, базиращо се на несправедливи договорни условия. Ако България не изпрати удовлетворителен отговор в рамките на следващите два месеца, Комисията може да издаде мотивирано становище по този въпрос.

Заповедното производство и незабавното изпълнение.  

Заповедното производство в България е въведено във връзка със задълженията на страната ни по Регламент (ЕО) № 1896/2006 на Европейския парламент и на Съвета за създаване на процедура за европейска заповед за плащане. То е регламентирано с новия Граждански процесуален кодекс (ГПК), в сила от 01.03.2008 г., но е институт, който е уреден и в стария Закон за гражданското съдопроизводство от 1934 г., действащ до 1952 г., а е познат и преди това. Задачата, която законодателят си поставя, е да се постигне бързина, ефективност и предвидимост на правосъдието и събирането на вземания чрез този институт, като се "заобиколи", в позитивен смисъл, редовният исков процес, когато едно вземане е безспорно. Целта на това производство е да създаде съдебно изпълнително основание, когато вземането не се изпълнява, макар че не се оспорва. В това производство съдът не се ангажира да проверява дали вземането съществува, а дали не се оспорва. Има два вида заповедни производства – заповедно производство по чл. 410 от ГПК и заповедно производство въз основа на документ по чл. 417 от ГПК. Първото се възприе като обикновено заповедно производство, а второто като незабавно, но и двете имат за цел бързо удовлетворяване на кредитора при спазване на законовите изисквания. Заповедното производство по чл. 417 стартира с подаване на заявление по образец до съответния районен съд. Към заявлението задължително трябва да е приложен в оригинал един от документите по чл. 417, на които се основава вземането. (Това по съществото си са несъдебни изпълнителни основания). Постига се събиране на безспорни вземания, за които има документи, без да е необходимо да се извърви дългият път на обикновеното исково производство. Давам пример – ако спорите с някой за 150 000 лв. трябва да водите дело в окръжния съд. Но ако имате документ за тези 150 000 лв. може да бъде издадена заповед за незабавно изпълнение и не е нужно да минавате през исковия процес.

Има ли проблеми с незабавното изпълнение и привилегията на банките с неравноправните клаузи?

През годините, в които действа новия ГПК, многократно е обсъждана нормата на чл. 417  и по-специално дали банките трябва да са приравнени на държавата и общините и да се ползват с тяхната привилегия, а именно да могат да искат издаване на заповед за изпълнение, когато вземането им се основава на документ или извлечение от счетоводни книги. Този въпрос касае законодателството и е разглеждан обстойно от колеги, които са ангажирани с темата, затова ще обърна внимание на друго.

В писмото на ЕК се акцентира и на нещо много важно, а именно - неравноправните клаузи и произнасянето на съда, т.е. дали съдът прави достатъчна проверка в производството по издаване на заповед за изпълнение. Защото ЕК, според мен, обръща внимание не само на процедурата, по която се удовлетворяват кредиторите, а на това дали съдът извършва обстойна проверка или подхожда абсолютно формално и безотговорно.

Споделям мнението, че съдът е длъжен служебно да се произнася относно неравноправност на клауза в потребителски договор в заповедното производство. Това, според мен, е безспорно и произтича от Директивата и от множество решения на Съда на ЕС. Директивата не допуска законодателство на държава членка, което не дава възможност на съда в в заповедното производство, да прецени служебно неравноправния характер на клауза. Именно по силата на Директивата националният съд е длъжен и има роля не само да се произнесе за неравноправна клауза в договор, но и да разглежда служебно този въпрос, нещо много съществено. В тази връзка има и достъпна постоянна практика на Съда на Европейския съюз по въпроса дали съдилищата са длъжни служебно, дори без възражение, да се произнасят по неравноправност на клауза в даден потребителски договор, каквито са договорите за кредит. Само трябва да се прилага и от българския съд, а това не винаги се случва. Може да се каже, че Върховният касационен съд се е произнасял по този въпрос в свое решение. (Решение № 23/07.07.2016 г. по т. д. № 3686/2014 г. на ВКС, ТК, І ТО, Решение № 232 от 5.01.2017 г. по т. д. № 2416/2015 г. на ВКС, ТК, II ТО). Напълно в синхрон с практиката на Съда на ЕС ВКС също приема, че съдът следи служебно за наличие по делото на фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в потребителски договор. Но противоречивата практика по този и други въпроси продължава, т.е. необходима е адекватна и спешна намеса на ВКС. 

Имат ли отношение към банките и договорите за кредит тези правила и практика?

Безспорно, отнесено към договорите за кредити и банките, всичко изложено показва, че в заповедното производство, съдът при проверката по чл. 411 ГПК, е длъжен да следи служебно и за наличието на неравноправни клаузи в договора за потребителски кредит. Това е становище, около което се обединяват мнозинството от юристите. Така, ако  констатира, че клауза, от която произтича претендираното вземане, е неравноправна, той е длъжен да откаже издаване на заповед за изпълнение за това вземане и да укаже на заявителя, че може да предяви иск по общия исков ред. Неравноправна би била клауза, която е във вреда на длъжника, не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Същото е релевантно и относно нищожните клаузи, т.е. съдът следи служебно за тях и може да откаже издаването на заповед за изпълнение.

Въпреки казаното обаче, съществува противоречива съдебна практика, отнасяща се до правомощията на съда да следи служебно за неравноправни и нищожни договорни клаузи. Според една част от решенията, съдът следи служебно за неравноправни и нищожни договорни клаузи, но има и такива, с които съдилищата постановяват точно обратното.

От друга страна пък, както вече отбелязах, по тези противоречиво решавани от българския съд въпроси е налице постоянна и еднозначна практика на Съда на ЕС, насочена към защита правата на потребителите.

Затова и независимо от отговора и действията на българските институции по така поставените въпроси в писмото на ЕК, в голяма степен този проблем може да се реши чрез тълкувателно решение на ВКС, с което да се уеднакви практиката на съдилищата. Необходимо е българският съд да започне да спазва и прилага правото на ЕС и задължителната практика на Съда на ЕС. Казвам това, защото е възможно сега отново да се заговори за промени в законодателството и да се пропусне един от основните моменти – активната роля, която трябва да има ВКС и неговият председател при решаването на подобни проблеми, чрез тълкувателни решения. Споделям мнението, че колкото и да се изменя законодателството, докато съдът не започне да правоприлага единно по него, ако не започне да се съобразява с европейските норми и практика, то съществен резултат и справедливост няма да има.

Марин Киров

Марин Киров е юрист, експерт по законодателство и съдебна реформа. Работи като консултант при измененията на Конституцията от 2015 г. в глава "Съдебна власт" и е участвал в Съвета по съдебна реформа при изработването на промените в Закона за съдебната власт от 2016 г. Като експерт разработва промени, посветени на електронните публични търгове, защита на длъжника, вкл. при свръхзадълженост и регулация на колекторската дейност.

Правен свят