Има хора, чиито ръце не просто работят – те разказват. Ръце, които помнят повече от думите и оставят след себе си не вещи, а свят. Такава е Сийка Тачева – жена, в чийто живот нишките не са само прежда, а съдба, любов. Познавам я повече от трийсетина години – светла и цветна като килимените шарки, творец, общественик, краевед, съвременен будител-радетел за опазване на историческото наследство. Родена на 28 април 1943 г. в стария чипровски род Яничовци, тя израства не край, а вътре в магията на стана – там, където детството не минава, а се изтъкава.
Още като дете попива тайнството на занаята от баба си Петкана и майка си Цена – неусетно, като дишане. От тях научава не само как се редят цветовете, а как се усеща животът в тях. Люляна в килим, обгърната от багри и символи, тя отрано разбира, че красотата не е нещо далечно – тя се създава с търпение, любов и вяра.
Животът на Сийка Тачева e една истинска килимена приказка. Разказвана от поколение на поколение. Втъкала цветове и багри, образи и форми, изгреви и залези, детство и мъдрост, спомени и мечти, радост и мъка, вяра и надежда. Една нишка наредена до друга, а тя до следващата, сякаш прелива в трептяща вълна, която майсторката носи във въображението си. Пъстротата на един човешки живот, протекъл сред радостта и мъката на становете. Живот– пъстър, сложен, понякога светъл, понякога мрачен, но винаги цялостен. Творец с Божия искра и дарба, втъкана в красотата на килимите, картините на Майстора, в музиката, поезията, традициите.
Дори когато животът я отвежда встрани от стана – към отговорности като общественик, заместник-кмет и културен деец – в нея остава онова тихо вътрешно тъкане. Защото истинският творец не спира да създава, дори когато ръцете му са заети с друго.
За Сийка килимът не е предмет. Той е език. Канатицата не е просто орнамент – тя е закрила. Маказът не е фигура – той е кръговратът на живота. Короната – величие, Огньиовото - семейната общност. Всеки символ говори, всеки цвят носи памет. И може би точно затова нейните творби въздействат – защото са изтъкани не само с умение, а с разбиране, с въображеиние.
Един от най-силните моменти в живота ѝ идва с поръчката да изтъче копие на плачещата икона „Света Богородица Чипровска“ – дар за папа Йоан Павел II през 2002 г. Приема я като изпитание на духа, като Божия благословия и й отдава цялото си умение, опит и любов. „Аз, която съм възпитавана в атеизъм, трябваше да пренастроя сетивата си, да повярвам, да почувствам, да подчиня уменията си, закодирани от предците ми и да сътворя нещо толкова красиво, важно и значимо. Имах чувството, че Тя оживява под пръстите ми, усещах енергия и някаква лекота. Горда съм, че святата икона се пази във Ватикана“, вълнува се все още от този скъп спомен Сийка Тачева. И в тези думи има нещо повече от спомен – има преживяна вяра.
Със същото преклонение и благоволение, тя се докосва и до света на Владимир Димитров-Майстора. Да пресъздадеш неговите картини в килим е дръзко, почти невъзможно. Но Сийка не копира – тя превежда. Превежда светлината в нишки, цветовете – в прежда, душата – в тъкан. И така създава нов живот на познатата красота. „За мен той е Вселена. Дълго време изучавах женските образи в детайли – контурите, преливането на цветовете, и особено очите – само те ми отнемат цели седмици, защото искам да гледат като живи, а цялата картина да е истинска, на Майстора. Представям си как художникът потапя свежо измитата четка не в палитрата с боите, а в самата природа, избирайки най-слънчевия момент при цъфтенето и узряването на плодовете, най-ведрите лица на своите модели. Той попива красотата около себе си и я претворява с четката си, а аз я пресътворявам в тъкан, за да й се насладя отново и отново“, казва Сийка.
Тя не само пази традицията, тя я оживява. С идеята си за „килимени люлки“ по време на фестивала на чипровския килим, връща спомена за детството и го превръща в преживяване за новите поколения. „Спомням си как като малки момиченца ни люлееха в дотъкания килим, за да сме здрави и да станем килимарки, като пораснем. Пеехме „Тупкат, тупкат тупиците, тупкат и не спират. На килима пъстра клонка пъстро засияла и на клонка пъстър славей песен хей запява“. Вярва, че килимът лекува, зарежда, закриля, носи щастие. И го доказва – не с думи, а с това, което прави. Нейна е и идеята за изграждане на Параклис на Чипровската Света Богородица на Историческия хълм, където да почиват костите на Петър Богдан.
Сийка Тачева живее с мисията да запази и предаде на поколенията историческото минало на този край, традициите и обичаите, ценностите и добродетелите. Това го прави с дейността си като учителка, читалищен и културен деец, със своите книги и музика. Създава десетки музикални композиции, сред които химна на Чипровци през 1968 г, който се изпълнява до днес. Автор е на книгите „Старите чипровски сватби“, „Чипровски обичаи“, „Диг се дигни“. Венецът на житейския и творческия й път е мемоарната книга „В люлката на времето“, в която разказва за своя интересен живот и съдба, вплетени в богатата история на Чипровци. Тя е резултат на дългогодишни проучвания, написана е с въздействаща искреност и дълбочина на чувствата, с много обич и желание да се съхрани родовата и историческата памет.
Неуморните ръце на прославената майсторка продължават да създават красота и сега. В стана й е затъкана поредната картина на Майстора. Разнообразява емоционалното си състояние със сувенирни и битови артикули - възглавнички, чанти, гривни, коланчета, сукманчета, в които вплита чипровските килимени символи и цветово съчетание.
Сийка Тачева оставя следа. Тиха, устойчива, човешка. Следа, която ще остане в килимите, в книгите, в спомените, в душите на хората. Защото има творци, които правят изкуство. И такива, които тъкат време.
Цветана Евгениева