Много пъти съм писала за колегата и приятеля Борис Врачовски. Винаги ми е било приятно да разговарям с него, да слушам безкрайно любопитните му истории, занимателни проекти, хобитата и чудатостите му. И всеки път ми се струваше, че думите не стигат. Защото как се побира в няколко страници човек, който живя така, сякаш времето не му е достатъчно? Едва ли има врачанин, който по някакъв начин да не го е познавал, да не е чел или слушал разказите му, много от тях измислени или съчинени. Беше живата енциклопедия на времето преди прехода, а и след него. Казваше, че зодията му е такава, /роден е на 17 юни 1947 г/ – близнаците са хора с фантазия и безгранично въображение.
„Аз съм от Борован, селото на народния певец Иван Пановски. Той пее песента “Еничари ходят, мамо”. Всичките тези народни песни са като едни камъни, търкаляни в реката, огладени и приели съвършени форми, които никой не може да промени. Това е народната поезия. Тя е началото на моето детство. Не станах певец, но историята влезе дълбоко в мен. Борован е най-революционното село в този край - там несправедливости не са се търпели. И аз не търпя – „право куме в очи“, знаеш този израз. Е, някога съм си патил, но съвестта ми е чиста“!
Завършил журналистика в СУ "Св. Климент Охридски", той свързва живота си с окръжния вестник "Отечествен зов", а по-късно и с БНТ като кореспондент, още по време на черно-бялата телевизия. Журналист, фотограф и видеооператор, с остро перо и добър окуляр, той бе навсякъде, където пулсираше животът, пишеше и снимаше за всички събития и хора в заводите, селскостопанските бригади, строежите, първата копка и изграждането на АЕЦ “Козлодуй”, откриването на Рогозенското съкровище, дори и „нападението“ над Тодор Живков във Враца; правеше фотоизложби, създаде си собствено фотостудио в центъра на града. Неговите репортажи за Българското национално радио, за националната телевизия, за вестник "Отечествен зов" се помнеха дълго време - защото зад кадъра стоеше човек с позиция.
Всъщност Борис Врачовски беше журналистът, за който най-много се пишеше. Привличаше с хумора си, с импровизациите, с безкрайните истории, които сякаш сами се раждаха в главата му, с разностранните му хобита, чудачества и малки авантюри!
Една сутрин, докато пиехме кафе на площад “Ботев”, Борката ми се оплака, че два пъти Иван Костов му чупел огледалото на колата. На искрената ми почуда той се разсмя и каза, че „става дума за един от пръчовете на згориградския козар Андон. Иван е черният, с дебел врат и много активен сред козите, другият – кафеникавият и врещящият се казва Петър Стоянов. Той повече развява звънеца, няма го много по женската част“, разсмя се от сърце шегобиецът. Така, с намигване към политиката, превръщаше ежедневието в малък театър.
Прочу се и с мината, която купил от циганчета, като видял, че превозват това взривоопасно устройство на количка за вторични суровини. За да не стане поразия, той се спазарил с тях и я взел. Но това му докарало много ядове с милицията, тъй като я превозил в колата си без да я обезопаси. Наложило се да изпише кофи с мастило как се е сдобил с боеприпаса. Преживяваше живота като приключение – на ръба между абсурда и отговорността.
“Всичко ми е закачка, животът ми е една игра, фантазия. Динамичен, неспокоен, с идеи и планове, отговаряше като широко скроен човек Врачовски. Това ме разтоварва, отморява, зарежда с енергия“. Но зад тази закачливост стоеше дълбока привързаност към природата. Планината беше неговият храм. Дъхът на билките, йодният мирис на орехите, ромоленето на реката – там се пречистваше. „Имам алергия към думата град“, шегуваше се, а всъщност бягаше от шума към смисъла.
Заради това влечение към планината, си купи къща извън село Згориград, до бистрите води на Десна с чисто прозрачна вода. Там изгради своя малък свят. Когато му отидохме на гости видяхме нещо, което един човек за цял живот не е възможно да направи. Собствена ВЕЦ, за която беше изкопал дълъг канал с изравнител и прокарал 200-метров напорен водопровод. „Изчислих, че една малка ВЕЦ ще ми излезе много по-евтино, отколкото стотиците лева, които плащам за осветление и отопление на къщата, още повече, че няма как да ми сложат водомер на реката“, обясни по своя си начин Врачовски. Половината от двора му беше зает с голяма асма, натежала от грозде. Похвали се, че от нея си направил чудесно вино. Останалата половина изглеждаше като зелен оазис от овощни дървета, бамбук, дрен, бор, смърч, ела, сребрист бор, чемшир. Днес това планинско бижу се пази от сина му Васко – като продължение на една неспокойна мечта.
Затова никой не се изненада, когато едно лято на покрива на гаража му, близо до жп гарата, израсна истинска зеленчукова градина. Доматите и чушките, трите вишни, гледаха безмълвно преминаващите влакове. Пътници разнесоха славата на тази градина навсякъде, дори БНТ излъчи репортаж за нея. А Врачовски обясни просто, че му липсва борованската плодородна равнина, зеленчуковата градина в родния му дом.
Ден след ден, стъпка по стъпка, на шега или сериозно, той изграждаше своя образ на бизнесмен, дипломиран пиротехник и цар на фойерверките, собственик на фотостудио и магазини, рационализатор, природолюбител и природолечител, колекционер и любител на старини и непрекъснато откриваше нови хоризонти. Съвсем случайно на софийския битак в Малашевци купил превод на Ботев на латински език с предговор от акад. Александър Теодоров-Балан. Пак на този битак намерил и първите томове на Кузман Шапкарев - нещо изключително ценно и голямо богатство. Всяка вещ е с история, съдба, памет. За всичко открито пишеше в регионални и национални вестници и списания или разказваше увлекателно и сладкодумно на търпеливи слушатели във Враца.
Навлязъл в частния бизнес в началото на прехода, предприемчивият врачанин откри любопитен начин да бори кризата. Той предлагаше антикварни стоки на бартер срещу продукти, произведени в домакинството - пишеща машина срещу еднодневна депутатска заплата, антикварна вещ срещу зеленчуци или предмети от бита. Вярваше в размяната не само на стоки, а на доверие.
Любопитният за всичко около него журналист-предприемач билкар с гъвкав ум и бърза реакция откри и алтернативно лекарство срещу вирусите - чай от три билки – корени от пирей, цвят на магарешки бодил и листа от къпина. Другият му универсален лек е хумата. И затова има обяснение „Винаги съм се питал дали се занимавам с това, което трябва да правя в един кратък човешки живот, докато не се отдадох на проучването и добива на природния феномен хума. Чувствам се най-щастлив, когато получавам благодарности от излекували се хора от коварна болест с моята хума. Това за мен е най-голямата награда и това ме прави щастлив човек“. И вярваше, че помага.
Но за себе си не намери лек. На 14 март 2020 г. неспокойното му и вечно търсещо сърце не издържа. Ковид пандемията не позволи голямо сбогуване с един от любимците на Враца. Градът остана притихнал, сякаш лишен от един от най-шумните си гласове. Запълни я с думите си синът му Васко Врачовски, който сподели:“ Изживя си земния път, може би не точно така както искаше, но в голяма степен го постигна. Къде весел, къде остър, къде вироглав, доста любознателен духовен приключенец, който жадуваше да се запознава с нови и интересни хора. Харесван от много, но също и от не малко нехаресван. В едно съм сигурен, че на никой не е навредил. Нека всеки го помни така както го е видял и усетил сам“.
Борис Врачовски не просто живя. Той остави след себе си истории, смях, спорове, снимки, билки, асми, реки, фойерверки и една покривна градина, обърната към небето.
Някои хора минават тихо през света. Други оставят диря. Борис беше от онези, които не търпят граници – нито в думите, нито в мечтите, нито в живота. И може би точно затова продължава да живее – в разказите ни.
Цветана Евгениева