Врачанинът с израелски корен Хаския Челебонов е роден на 6 октомври 1924 г. – време тревожно, век бурен, съдба нелека. Той преминава през изпитанията на еврейския си произход, през историческите сътресения на столетието, през съмненията и тежестта на обществените превратности. Но остава верен – на българската си принадлежност, на езика, на журналистиката. Цели 55 години служи на словото с разум и съвест, с активна лична и гражданска позиция.
Започва в Юридическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“, но съдбата му избира друга диплома – тази на журналиста. За кратко е кореспондент на в. „Работническо дело“, по-дълго – част от сърцето на окръжния вестник „Отечествен зов“. Там не просто работи – гради. Като главен редактор променя облика на изданието,
прави го по-четивно, по-живо, по-смело. Отваря вратите за млади, талантливи журналисти, насърчава различното мислене, търси почтеността зад всяка дума. В редакцията не се назначават само кадри – възпитават се характери.
И в най-напрегнатите дни на всекидневната, високоотговорна редакционна работа, Челебонов не престава да пише. Любимият му жанр е хуморът – но не лековатият, а този, който жили, който изобличава, който поставя диагноза. Подписва материалите си с псевдонима Хасчел – име, което постепенно започва да означава стил: точност, езикова култура, нравствена позиция. Сътрудничи дълги години на сатиричния вестник „Стършел“, където перото му намира естествената си среда – сред свободния смях и гражданската непримиримост. За него казват, че не е над белия лист само когато спи или е на риболов. Писането не е занаят, а дишане. Не е професия, а вътрешна необходимост.
Двадесет и една години работи като редактор в издателство „Партиздат“ – София. Редактира стотици книги. Бори се със словесния шаблон, с бездушната фразеология, с нахлуването на чуждици там, където българската дума е достатъчно силна. За него езикът не е инструмент, а отговорност. И той я носи с достойнство.
Журналистическата му продукция е разпръсната в десетки вестници, списания и хумористични сборници. Творчеството му обхваща всичко, което бележи втората половина на ХХ век – и смешното, и тъжното, и дребното, и съдбовното. В творбите му оживяват слухове, разговори, абсурди, човешки слабости. Той сам се шегува, че хартията е най-търпеливото и най-измъченото нещо на света – понася и възвишени слова, и унизителни глупости. Но в неговите ръце хартията рядко страда напразно.
„Чаша вода“ събира най-доброто от написаното от Хасчел. В предговора Йото Кръстев го определя като общественик и творец, преминал през „необятната литературна нива“ и оставил след себе си бразди – книгите „Животът налага поправка“, „Без изходящ номер“, „Не всичко е на мястото си“, „Сигналът на трудещите се“. Това са заглавия, които звучат като диагнози на време и общество.
„Чаша вода“ не е просто сборник с хумористични текстове. Тя е кристално огледало на едно време – с неговите абсурди, дребнавости, страхове и надежди. В тази „чаша вода“ кипят страстите на цял един век. И ако някому изглежда, че това е малко – нека си спомни колко бури могат да се надигнат в една чаша вода, когато в нея е капнала истината.
Поетът Пеньо Пенев му посвещава кратко, но тежко двустишие:
„Хасчел, колко трудно е в днешния век,
да бъдеш честен човек!“
В тези два стиха е събрана цялата същност на неговото творчество. Защото хуморът му не е самоцел. Той не цели аплодисмент, а пробуждане. Не търси удобство, а истина.
През 1997 г. Челебонов заминава за Израел, където живее със семейството си и продължава да пише. Но връзката му с България не прекъсва. Той се връща в родната Враца – не само физически, а и духовно. До края остава верен на веруюто на Йосиф Хербст: „Никому в угода, никому напук“.
И така, между България и Израел, между редакционната маса и рибарската въдица, между острото перо и тихата усмивка, Хасчел остана верен най-вече на съвестта си. Той не превърна хумора в украшение, а в оръжие – фино, интелигентно, понякога безпощадно, но винаги честно. В свят, в който думите често се обезценяват, той им връщаше тежестта. Във време на шум – избираше точността. В епоха на удобни мълчания – говореше.
Хасчел доказа, че да бъдеш честен човек не е литературна поза, а житейски избор. И че хуморът не е бягство от действителността, а начин да я назовеш, да я понесеш и да я промениш. Перото му не търсеше удобство, а справедливост. И затова думите му остават. Защото смехът, роден от достойнство, не заглъхва. Той остава като памет.
Цветана Евгениева