Журналистиката не е само дума. Понякога тя е поглед. Понякога е миг, уловен между мига и забравата. А понякога е тиха, почти невидима работа, от която зависи дали едно време ще има лице.
Румяна Николова e именно такъв човек – свидетел със светлина. Фотограф, който не присъства шумно, но остава завинаги. В продължение на двадесет и осем години тя гледаше света вместо всички нас – през визьора на един черно-бял фотоапарат – и го запечатваше такъв, какъвто е.
От 1968 до 1996 година Румяна Николова е фоторепортер във вестник „Отечествен зов“ – едно от най-авторитетните регионални издания на втората половина на ХХ век. Главни редактори се сменят, журналисти идват и си тръгват, времена се пренареждат. Тя остава. Остава и нейният архив – десетки хиляди снимки, които днес са визуалната памет на Врачанския край.
Родена на 17 август 1946 г. във Враца, тя израства на улица „Петропавловска“, в къща, построена от дядо ѝ – архитект Слави Николов. В тази къща има история, дисциплина, вкус към формата. В рода Николови /Стаматови/ архитектурата не е просто професия, а мисия – да оставяш следи, които служат на хората - десетки обществени сгради, къщи, църкви, водопроводи, мостове. Баща и син Слави и Никола Николови завършват Техническото училище в немския град Дармщат. По проект на Слави Николов е построена емблематичната сграда Стефанаковия хан във Враца през 1914 г. Синът му арх. Никола Николов е бил кмет на Враца от септември 1940 г до април 1944 г. По негово време се строи кланица за животни с хладилници, Съдебната палата, пощата, противочумния институт, читалище „Развитие“. Върху него се стоварва цялата трагедия от бомбардировките над Враца през януари 1944 г. и възстановяването на града след тях.
В такава среда и атмосфера расте Румяна Николова, наследила генетично умението да рисува, любознателността, любовта към книгите и природата, немската дисциплина и упоритост и най-вече примера на своите дядо и баща.
Румяна не става архитект, но става строител на памет. След гимназията съдбата я отвежда в училището по фотография „Юлиус Фучик“ в София. Там тя научава не само техниката, а философията на образа – как светлината моделира истината, как сенките разказват повече от думите. Две години и половина изучава фотожурналистика, художествена фотография, микро- и макрофотография с преподаватели от Софийския университет и Художествената академия.
След дипломирането се връща във Враца и започва работа в Държавна фотография, като лаборант. „Тази една година беше за мен голяма школа – нямах практически опит и тук овладях не само процеса, но и тънкостите на лабораторната работа – проявяване, фиксиране, обработка, всичко, от което зависи качеството на снимката. И тъй като правех едно и също, това започна да ми омръзва. Исках да снимам и чаках подходящия момент това да се случи“.
Работата в Държавна фотография, после в Текстилния комбинат, във ведомствения вестник „Строител“ я каляват. Но истинската ѝ съдба започва с „Отечествен зов“. Вестникът я приема в момент, когато фотографът е не просто илюстратор, а равностоен разказвач. Снимката трябва да информира, да убеждава, да внушава.
„ Бях притеснена, защото вестникът беше много известен, авторитетен и това ме респектираше. Но главния редактор Лазар Петров и журналистите ме приеха с радост, защото почти година след смъртта на предишния фотограф Грамчев не е имало кой да снима професионално. Тази празнота запълвал донякъде Митко Мишев от Икономическия отдел, но той си имал своите задължения като журналист. Именно Мишев стана моя учител във вестникарската фотография, той ми помогна като ме въведе в нейната специфика“.
Фотографията тогава е бавна, търпелива и безпощадна. Няма втори шанс. Няма корекции. Има миг – и ако го изпуснеш, той е загубен завинаги. А това, което правиш, трябва да остане.
Румяна Николова бързо разбира тази отговорност. Тя не „снима събития“, тя търси смисъла на събитието. Знае, че понякога един жест казва повече от три колони текст. Знае, че светлината е морална категория. .
„Особено отговорно беше при важни събития, като откриване на обекти, културни, спортни и обществени събития, тържествата за 1 и 2 юни, митинга- заря във Враца и тържеството на „Околчица“. В такива случаи трябваше да преценявам кое е най-важното в събитието, коя снимка ще даде най-важната информация за него. Още по-отговорни бяха политическите събития, като посещението на Тодор Живков, на членове на Политбюро на партията, за които не биваше да допускам компромис.
Черно-бялата фотография за нея не е техническа необходимост, а вътрешен избор. Между черното и бялото тя вижда безброй нюанси – както в живота. Нищо не е абсолютно. Всичко е в преход. Тази философия прави снимките ѝ живи – портретите дишат, погледите говорят, хората не позират, а са себе си.
Тя снима с тежки апарати, носи по два фотоапарата с различни филми, снима „на око“, без светломер. Рамото я боли, но когато започне да снима, болката изчезва. Защото фотографията е състояние. Потапяне. Вълшебство. Тялото ѝ става инструмент – ръка-статив, око-светломер. Снима футболист в скок, танцьор в движение, дете в миг на радост. Улавя мига, преди той да се превърне в минало.
И след това идва тъмната стая. Лабораторията. Тишината. Проявяването. Изчакването. Напрежението дали кадърът ще „излезе“. Докато вестникът чака. Докато печатницата чака. Докато времето не чака никого.
С амбиция, постоянство, усърдие и вдъхновена, че се занимава с любимата професия Румяна Николова ден след ден, месец след месец усъвършенства своето фотографско изкуство. Да, за нея това е изкуство, творчество, което изисква въображение, емоция, страст. Седем години работих с нея във в. „Отечествен зов“ и добре познавам характера и уменията й. Тя знаеше, че от хубавата снимка зависи визията на страницата, снимка, която не само да илюстрира, но и да „говори“, да въздейства! Знаеше още, че от бързината на работата й в лабораторията и навременното предаване на снимките на отговорния секретар Нестор Тачев, зависеше вестникът да излезе /два пъти в седмицата/ в предвидения график. Въпреки че черно-белите снимки на страниците на вестника излизаха съвсем различно от оригинала, понякога черни, размазани, в зависимост от качеството на печата и тя много се ядосваше за това. Но започнеше ли да снима, всичко забравяше и оставаше само визьора, през който светът живееше в този миг. Така се родиха много нейни интересни репортажи под наслов „С перо и обектив“ и дори цели страници.
Според Румяна Николова черно-бялата фотография е магия. Винаги е снимала с такава лента, дори когато излиза цветната. Обяснява защо я възприема така.
„Първото обяснение е, че „Отечествен зов“ нямаше цветен печат. Но основното е в мен, моята емоция от контраста, който само изглежда черно-бял. Но между двата цвята има много нюанси, както казват нищо не е само бяло или само черно. И в това е голямото умение на фотографа – да превръща цветното в палитра от нюанси, особено когато снимаш природата, цветя, хора в цветни дрехи. Бях овладяла цялата гама на нюансите между черно и бяло, то ми идваше отвътре. Снимката е лично творение, и аз се стараех да предам най-красивото. А снимах с аналогов апарат, и то не от най-добра класа. Трябваше да улуча момента, да уловя мига, да зная кога да щракна, за да получа най-хубавата и качествена снимка. Това чувство е силно развито при мен. Обичах да снимам портрети, лица и всички бяха много одухотворени, живи. Важно е да уловиш погледа, настроението, защото изражението на лицето предава състоянието на човека, чувствата му. За мен светлината беше най-важното. И досега смятам, че най-хубавите снимки на големи имена във фотожурналистиката са черно-бели. Например Лоте Михайлова- правеше изключително красива черно-бяла художествена фотография. Снимала с нея, когато идваше във Враца и окръга. Сътрудничех и на други вестници – „Поглед“, „Народна младеж“, „Труд“, списание „Паралели“. Харесваха снимките ми и така станах популярна като фоторепортер. Работех качествено, никога не съм имала брак, отнасях се абсолютно отговорно към професията“.
След 1990 г вестник „Отечествен зов“ става общински, губи старата си сигурност. Редакцията е принудена да се премести на ул. „Петропавловска“, в сградата на библиотеката. Фотолабораторията остава в печатницата известно време, след което и тя трябва да се изнесе. Но няма къде. Румяна пренася ваните, проявителите, копирната техника на тавана в дома си и работи при тези условия до 1996 г. Тогава напуска редакцията, защото зрението й вече е твърде отслабнало. Спира да снима. Но снимките ѝ остават. Те разказват за две епохи. За една система и за нейния разпад. За труда, празниците, лицата, улиците. Те са тихата истина на времето.
В тази книга Румяна Николова има своето особено място. Тя доказва, че съвестта не винаги говори. Понякога тя гледа. И запомня.
Цветана Евгениева