Има хора, които живеят внимателно, предпазливо, със спуснати щитове пред света. А има и други – които вървят през живота без броня, с открито сърце, готово да понесе и любовта, и болката. Такъв беше Георги Бончев – Гео Бон – поетът, който превърна ранимостта си в сила.
Роден на 1 декември 1931 г. в врачанското село Лиляче, той носеше в себе си още от дете семето на поезията. Пося го дядо му Петър – приказлив, артистичен, с гайда под мишница и шега на уста. С музиката и хумора си той прогонваше страховете от детската душа на Георги и я учеше да слуша света. А учителката по литература Николина Попова първа разпозна в ученическите му съчинения онази искра, която по-късно щеше да се превърне в пламък.
Във врачанската гимназия младият Бончев „поглъща“ стиховете на Димчо Дебелянов, Христо Смирненски и Никола Вапцаров – поети на тъгата, бунта и човешката нежност. Сякаш още тогава избира своето духовно родство. През 1948 г. публикува първото си стихотворение във вестник „Отечествен зов“. Пътят е начертан – не към кариера, а към съдба.
Военното училище „Васил Левски“ във Велико Търново не успява да задържи душата му. Той служи, пише за в. „Народна армия“, но сърцето му не е в строя. През 1954 г. сваля пагона – за да остане верен на перото. Това е първият голям избор в живота му: сигурността или словото. Той избира словото.
Журналистиката става неговото делнично призвание. Работи в оряховския вестник „За богат урожай“, сътрудничи на „Народна армия“, „Кооперативно село“, „Народна младеж“, а повече от две десетилетия отдава на „Отечествен зов“. Изпод перото му излизат стотици репортажи, очерци и есета за хората от Враца и региона – обикновени хора с необикновена съдба. Той умееше да вижда достойнството там, където другите виждат само труд и сивота.
Най-ярката му творческа следа остава приложението „Дъга“ – месечен пристан за литература и изкуство. Работих с него четири години и бях свидетел и „съучастник“ на голямата му любов, страст и всеотдайност, на организационния му талант да привлича най-ярките имена и не толкова все още известни национални и регионални творци за „Дъга”-та. Около него се събират писатели, художници, музиканти. Чести гости са имена като Елисавета Багряна, Дора Габе, Павел Матев, Любомир Левчев, Стефан Цанев, Йордан Радичков. То даде път и на млади таланти. Страниците му са като алманах на българската литература и култура от 1970 до 1990 г. Не беше просто приложение – беше духовно пространство, където се раждаха гласове и се срещаха поколения.
Но истинската му изповед остава поезията. В стихосбирките „Моята планета“, „Цвете без броня“, „Обратно време“, „Черно грозде“ и „Под кръста на Околчица“ той разгръща своя вътрешен свят – раним, търсещ, болезнено честен. Под връх Околчица, край Кръста, той пише едни от най-съкровените си стихове
… „И оня звезден кръст- прослава,
забит в най-българския свод,
кръст свят, на който аз оставам,
разпънат цял живот“. /“Околчица“/.
В това стихотворение изповядва своята ранима душа, човешки и поетичен кръговрат.
Това не е просто образ. Това е съдба. Кръстът за него не е символ на величие, а на лична жертва – на разпънатото между идеал и действителност сърце.
Годините на демократичните промени го поставят в тежки изпитания. Като главен редактор на „Отечествен зов“ от началото на 1990 г. той защитава позиции, които разцепват колектива. Напрежението, конфликтите, разочарованията, уволнението го сломяват физически – инфаркт, здравословен срив. Но не и духовно. Дори когато идеалите му се разклащат, поезията остава неговият спасителен бряг.
След двадесет години мълчание излиза „Обратно време“ – книга на преосмислянето, на мъдростта, на вътрешното пречистване. Тя е поезия на човек, минал през огъня и останал светъл.
Георги Бончев си отива през август 2006 г., но остава в паметта на Враца и на българската литература като „трептяща струна“ – човек с болезнено чувствително сърце, готов да прекоси всички граници, за да донесе на другите шепа щастие. Поет на дълбоките, на силните чувства, който търсеше смисълът на нещата около нас, какво е сбъднатото, наложено върху някога мечтаното.
В стиховете му винаги се връща детството – бащата, запрегнал утрото; майката, влизаща с ведрата вода и с „гальовната душа на зимата“ в бедната къща. Там е неговият корен. Там е истината му.
Поетът Цветан Илиев го изпраща с болка:
„…На всеки свършва някой ден живота,
но другото, ах, другото е жалко,
че Кръстът и Околчица, и Ботев
останаха с един певец по-малко!…“
Да, Околчица остана с един певец по-малко. Но ние останахме с един поет повече – от онези, които не се крият зад думи и титли, които не носят защитна броня.
Георги Бончев живя и писа така – без броня. С разпънато, но светло сърце.
Цветана Евгениева