Стремежът към откривателство е типичен за всеки журналист – да намери и да съобщи първи новината, сензацията, случката, събитието. Кирил Андровски беше отвъд този стремеж, отвъд ритъма на деня, живееше в няколко времена едновременно.
Докато отразяваше настоящето, той търсеше следите на миналото – в земята, в старите книги, в монетите, в пощенските картички. За него журналистиката не беше просто професия, а начин да се съхрани историческата памет. Докато други преследваха сензации, той влизаше в пещери, обхождаше могили, търсеше следи от тракийски и римски селища, събираше монети, оръдия на труда, старопечатни книги. За него журналистиката не беше само свидетелство за настоящето, а мост към историческата памет.
Събирачът изследваше своите колекции тематично като търсеше произхода, корена, етимологията, връзката на предмета с историята, информация за места, събития, личности. После сядаше на своята „Марица“, за да опише откритието с журналистически талант, добросъвестността на историк и гражданската позиция на родолюбец и да го предаде за печат във вестници и специализирани издания. Според него не можеш да твориш в настоящето и да градиш бъдещето, без да познаваш миналото колкото е възможно по-цялостно.
Това, което е заложено у човека, се формира в първите му години, казва Андровски и търси началото на своите интереси още в детството – щастливо и безгрижно на селската кошара край родното село Борован. Роден е на 28 юли 1939 г., денят на свети Кирик, през така наречените „горещници“. За това пише в своите „Ранни спомени“-„…И ако някога премного се горещя, причината може да е в тези най-топли дни на лятото. Сигурно има някаква космическа връзка…“. Тук сред природата и животните и съвсем близо до мястото, където са живели древни хора, попадал на керамични останки и стари монети. Учителят му по история, бъдещият известен археолог Богдан Николов, му “връзва пръста” в тайнството на един свят на хилядолетно минало, свят - мистичен и интересен, за който по-късно Андровски ще каже, че му действа като духовен наркотик. Завършва педагогика във Философско-историческия факултет на Софийския университет.
Преди да поеме в дебрите на журналистиката, учителства и ръководи като директор около десет години училища из Врачанско. Но не спира да пише и да предава новини за в. „Вечерни новини“ и в. „Отечествен зов“, където постъпва на работа през 1969 година. Колегите му го помнят като неспокоен, винаги забързан човек – еднакво устремен към новината и към поредната „находка“. Работата му в медиите върви ръка за ръка с колекционерската му страст. Той не просто събира предмети – изследва ги. Всеки предмет е повод за текст, всяка находка – за публикация.
Вече като кореспондент на Българското национално радио /БНР/ за Враца, работихме /аз като кореспондент на БТА/ в две съседни стаи в Дома на науката и техниката. Киро беше постоянно бързащ, разпален, емоционален – да улови и предаде новината, да не закъснее за среща с някой антиквар или колекционер, да отиде пръв на мястото, където има събитие или предположение за старинни и ценни предмети, да свери своите „открития“ с другия му събрат по колекционерство Борис Врачовски.
Тогава в малкото ни свободно време, говорехме за неговата колекционерска страст. „Трудно ми е да я обясня, това е моят вътрешен свят, нещо много интимно, но в никакъв случай не е “изгубено време”. Колекционирам заради чувството, че притежавам нещо, което са ползвали хора преди петстотин, хиляда или две хиляди години. Заради красотата на тези изделия. Заради това, че те са единствените доказателства от това минало- документални, неоспорими факти на времето – свидетелства, които пазят това, което често изчезва от официалната история. То е като да имаш някакъв къс земя – дали ще построиш на него къща, тоалетна или леха с цветя – няма значение, важно е че с този къс земя си част от Планетата. Имам неща, които друг ги няма, или се срещат рядко - праисторически оръдия на труда, стрели и копия, ашици, игли за шиене и украшения, изработени от кост. “Царицата” на нумизматичната ми колекция е монета с образа на съпругата на Септимий Север – Юлия Домна. Притежавам сръбски и румънски монети, изгубени от Ботеви четници по време на сражението в местността “Милин камък”, както и изстреляни патрони и гилзи от пушките на четниците. Филателната ми колекция включва стотици марки по теми. Събрал съм близо 200 пощенски картички от страната и чужбина. Тяхната историческа стойност е голяма, защото много от сградите, улиците, личностите и паметниците на тях вече не съществуват или са коренно променени. Не знам как стана, но колекцията ми дава спокойствие и много знания, тя е връзка с миналото и мост към бъдещето“.
Тази чувствителност към детайла и към историческата истина определя и журналистическия му стил - новината да бъде проверена, точна и обективна. Не приема тезата, че „лошата новина продава“. Търси достойните хора, добрите примери, онези събития, които градят, а не рушат. За него журналистиката има възпитателна и обществена мисия. Не се задоволяваше да отразява деня. Търсеше дълбочината зад събитието, корена зад новината. Във време на бързо забравяне той събираше доказателства, че миналото има значение. И че без него няма нито настояще, нито бъдеще.
След като напусна БНР, Андровски със същата страст се зае да работи като редактор на вестник ”Първа атомна” в Козлодуй, като сътрудничеше на вестниците „Отечествен зов“, „Вечерни новини”, „Народна младеж” и “Отечествен фронт”, а по-късно и като редактор на “Септемврийско дело” в Монтана. Със своя темперамент на вечно търсещ и бързащ човек, той изповядваше в журналистиката необходимостта не само да отразяваш събитията, но да вървиш преди тях, да умееш да намериш най-интересното, най-любопитното. Особено значими са публикациите му, посветени на Христо Ботев, Ботевите четници и възрожденците от Врачанския край. Неговите журналистически разследвания изваждат на светло малко известни факти и документи, допринасят за по-доброто познаване на регионалната история.
Дори и след пенсионирането си не спря да пише за централния и местния печат. Особено ползотворни за него бяха 2007-2008 година. Негови статии и журналистически разследвания върху малко известни факти за живота на Христо Ботев и възрожденци от Враца и Врачанско и други личности от българската история бяха публикувани във в. “Дума”, както и във в. “Земя”- поредицата “Ботевите календари”. Участва със статии в специализираните издания „Антиквар“ и “Азбуки” и в литературния алманах “Околчица”. Поддържа интересната и много четена страница “Минало” на в. “Конкурент”.
С възрожденска всеотдайност и безкористност организира и издава пет години вестник “Ботев лист”, който се превърна в емблематично издание на Ботевите дни във Враца. Той е инициатор на изложбата “Поздрави от стара Враца”; един от учредителите на Инициативния комитет за възстановяване на Бистрешкия манастир “Иван Пусти” и издател на специалното издание “Бистрешки манастир”. Андровски полага началото и на друго издание - вестник “Северозапад”, популяризирало културното наследство на Северозападна България.
Творческите му търсения намират израз и в книги – публицистични сборници, исторически изследвания, поезия. Заглавия като „Враца и Врачанският край в старите пощенски картички“ и „И още нещо за Ботев“ обединяват журналистическия му опит с изследователската страст.
Представянето на двете книги, отпечатани през 2009 година, “Нещо ново за старото време - 35 въздишки...”, “И още нещо за Ботев”, Андровски съпроводи с авторска фотоизложба “Още сънувам Охрид и Струга”, в която споделя впечатленията си от Македония. Последната му книга „Да оставиш следи“ е своеобразна малка енциклопедия на личности и събития от Врачанския край. Сред творческите му изследвания са пътеписите на Феликс Каниц, родословието на възрожденците Кръстьо Пишурка и Димитраки Хаджитошев, Иманярска тетрадка с предания, легенди, писма и иманярска азбука.
Не стигна житейското време на Кирил Андровски да завърши поредната книга за Иван Вазов – „Вазови маршрути по Искърското дефиле”. Не успя да се възстанови от прекарания инсулт и почина на 8 декември 2016 г. на 77 години. Но остави следи – в публикации, книги, изложби и в паметта на колегите си.
Цветана Евгениева